= bubbalog =Дневникът на моето стадо

Една разходка до София

Tuesday 10.02.2009 23:56 EEST · Публикувано от в = Всичко друго =, = Страсто-мисли =

По принцип за теси разходки няма какво толкова да се говори, отивам, помагам каквото мога на майка ми, виждам се с тоя-оня и това е. Но не и този път, поне не мина толкова безметежно.

Като начало – интересното е, че това беше първото пътуване на моето стадо в пълен състав с родното БДЖ, което само по себе си е едно малко прилкючение. С оглед на това, че дребния е още наистина дребен, семейния съвет избра нощния курс, та дано не лудее много и да проспи по-голямата част от 8 часовия път, че през деня направо може да откачиш с него като започне да се лиготи. а и хора щъкат… бе мани. Но като цяло – всичко мина много добре. Отчетохме новото различно място, порадваха ни се всички видове полицаи, кондуктори и персонал на влака и ни пазиха цяла нощ. Имаме няколко снимки в колекцията на Лъчко дето е в страничния панел.

Втория ден мина относително безметежно. Попомогнахме на майка ми да поразчисти малко каквото има, разходихме се и се видяхме с някои познати, посетихме с Лъче пра-баба и пра-дядо и толкова. Пък и след това хощно пътуване предната вечер не бяхме никак нито за късни разходки, нито за дивеене… Пък и поостаряхме вече за тея работи… Но когат баба се обади, че Лъчко е дигнал аларма втори час вече, желанието за разходки тотално се затри.

От втория ден обаче започнаха интересните работи. Или не толкова интересните, колкото трагичните, тези които те карат да стигнеш до бяс и да се чудиш = Няма ли кой да ги изпоастреля тези за да се наущаттарикатите на ред и дисциплина… Гадната поредица започна с едно толкова чакано събитие – прекрасното неописуемо чуство когато се пускаш със ски по пистата. Станахме рано със жената, облякохме Лъчко, качихме се на колата и – газ към чудесната Витоша. М’чи как няма да се радвам толкова – това е третия сезон в който ако не беше това пускане “за протокола” , и той щеше да остане в архива като “пропуснат”.

Още щом паркирахме колата, се окомплектовах, турихме такъмоте както си му е реда и се понесохме по пътя към пистата. Настанихме Раче и Лъче на едно чудесно панорамно място в ресторантчето под кабинковия лифт и се засилих по трасето по стар обичай, полечка малко докато си припомня всичко и обмисляйки до къде мога да се кача и кое трасе да поема за да си напълня душичката толкова зажадняла за сняг и спускане… По пътя се сетих, че съм забравил картите за 100-те туристически обекта които попълваме – нали и на Черни връх трябва да се мине… но нищо, на другото пускане… но уви, такова така и нямаше. Но в последствие си припомних много набързо как се кара в пресечена местност и там където е трудно и човек да се провира. Защо ли? Ами обичая гласи, пускаш се по пистата до кота нула, взимаш си там каквато карта искаш и почваш да се суркаш като идиотин – нагоре-надолу-нагоре-надолу. В случая, понеже картата щеше да ми излезе малко нанагорно за семейния бюджет реших да си взема 1-2, можеби 3 билетчета и да приключа със заниманието за тази година, но уви! Билети за единични пускания нямало, а аз пари за карта не съм взел! И това го научаваш на едно такова място (първа станция на Романски), дето ни нагоре да се катериш километър по пистата пеша със ските, ни да ходиш надолу или нагоре пеша по пътя (със ски-обувките?!), ни да накараш жената да слиза да ти носи пари, а да я накарам да докара колата по зимни път – абсурд… И докато аз обмислям ситуацията “мат”, отнякъде долетя една мама с едно 4-5 годишно хлапе на една шейничка. Тя явно също не знаеше тази странна ситуация с липсата на билети. Но не това е проблема. Проблема беше в това, че айде аз как да е – ще се оправя, мъж съм все пак, но какво да прави тази мама с това дете на средата на планината?! Но не това ме потресе най-много. А това, че когато двамата им се развикахме и дигнахме скандал, на въпроса какво да правим и на куде да ходим, ни се заяви, да правим каквот си искаме, че не било тяхна работа, а когато майката все пак премина заграждението и се качи на една седалка за да се добере все пак до цивилизовано място (Алеко), лифта беше спрян и няколко човека от персонала и май някакъв който се бараше за главен се нахвърлиха да и се карат и да я свалят, какво било това самоволно поведение от нея и как така щяла да се вози гратис! Ама както и да е… След няколко минути крясъци, скандал тя с хората, а аз с касиерката, пуснаха жената с детето нагоре с лифта, а аз разбрах че няма да има оправия с положението и трябва да се търси друга стратегия. След кратък размисъл се сетих, че малко по-надоли по диагонал през гората и деретата се намира “Академика1” и еднопосочната междинка на кабинката и взех решение все пак да се придвижа някакси надолу – просто нямаше начин да не се добера обратно до Алеко. Ударих една жца на “Господари на ефира”, оставих им едно съобщение за положението и поех да диря удобно място от което да се врежа в гората. Малко по-надолу по пътя намерих начало на туристически маршрут за Бистрица, който представляваше една доста тясна пътечка в снега с няколко пресни стъпки от човек. Реших, че това е моя път. Добре че някога когато карах сериозно никак не обичах пистите, а се по такива съкаци се завирах, та сега даже и след 3 години “на сухо” пак някакси бързо успях да влеза в крачка и да се спусна до кабинката, но определено, това е алтернатива за по-читавите скиори, но за по-нормалните – няма как да минат от там със ски на крака без да се утрепят… За тях е наистина последната алтернатива – пеша по пътя докато не видат кабинката – после малко назад… абе има няма няколко километра крачене. Доле беше вече познатата ситуация: билети няма за седалковия, само карти, но имаше билетче за кабинката! УРА, моето спасение! След като се добрах до Алеко, забравих и за пускане и за разходки. Събрах си жената и челядта, направихме няколко снимки, вдигнах още един скандал на една друга каса (на която както ми казаха трябвало да пише всичко) и си тръгнахме. Поне си начесох без да искам крастичката за пускане, горско каране и накрая – разпуснах с няколко скандала. Незнам за вас, но аз понякога се чуствам много облекчен кат се накарам на някой. Втората част на деня мина доста носмално. Минах да видя как са направили околовръстното (много гот е станало!), набихме се в безумно задръстване, минахме през няколко крайни квартала (от където ми хрумна и идеята за следващия пост), а накрая пак се събрахме с приятели за по биричка и на лафче.

Следвашия ден беше отреден за почистване на мазе, пазаруване за ремонт и пак малко приятели. Както и предния и тук не липсваха емоции, къде смешни нямате си идея как налитат клошарите, когат надушат за разни вехтории от почистване, къде пак с нерви – пак имах разправия с едно келеме от Практикер в Обеля, дет реже плоскостите… Предня път просто ме изнервира, но тоя път направо ме вбеси (заедно с цялата пасмина от магазина). Става дума за това, че явно за да нямат фира на по-скъпите и редки материали са решили да ги продават на кръгла стойност – ако ти трябват 20-3050 сантиметра материал – гориш, купуваш метър. Дреме им на шапката че плащаш за нещо сума пари и посля няма какво да го правиш… Но най-много ме вбеси как нагло си пи кафето с някакъв колега явно 2-3 минути докато седя да го гледам от тезгяха, а следтова ми се усмихна присмехливо и вика “чай да го видим юнака какво ше пазарува”, а когато се направих на ударен, че не знам за “кръгъл метър” правилото ми вика “Мини довечера след 6:30, ше измислим нещо… Смешник… Така и не минах вечерта, мисляя тези дни да намина по варненския Практикер и ако тука няма такава практика да пиша едно писо до управата…

Третия ден мина съвсем леко. Дооправихме каквото имаше, видяхме се с приятели, разходихме се по любимия Южен парк и потеглихме за Варна – пак с либимото БДЖ. Както се очакваше – и това пътуване не мина без интересен момент. Това се оказа полезното ново нещо което научих, а именно – как сам да си пускам и спирам парното на вагона. Как ли?! Ами самия кондуктор ми каза, даже остави таблото отворено, да боравя с копчелъците ако стане ладно или жега, а после се отправи пак да си доспи май. Повода беше, че до Горна Оряховица кондукторката беше една приятна женица, която много се кефеше на Лъчко, гаже ни премести в друг вагон, защото този в който ни бяха запазените места нямал парно кат хората, а после наобикаляше и следеше как е температурата през половин час… Но уви, екипа се сменя на Горна и до варна застъпи друг, като последното положение на парното е останало на “Изключено”… И когато отидох да питам заспалия кондуктор няма ли да има повече топло получих това безценно за мен вече знание. Но не разбирайте, че посмях да пипна таблото. След няколкото случая на палежи, си седях по тениска и отворени врати да охлаждам купето (всички знят как топли това адско парно по купетата!), отколкото да ме гризе, че аз съм напраил някоя беля после…

Ами това е, прибрахме се успешно, и сега (можеби вече са ОК) трябва само да кача по местата им снимките и клипчетата. Останалото си е само готин спомен.

Остави коментар

Писането на кирилица е задължително!
Коментари, които не са на кирилица ще бъдат изтрити без предупреждение.
Всеки коментари съдържащи 1 или повече линка, ще бъдат публикувани след одобрение.